Поръчах си ядене, защото не искам да се прибера. Не е вкусно, но това няма значение. Важното е, че съм в движение. Навън ли съм,мога да ида до Антарктида. Прибера ли се, залепен съм за меката мебел.

Шефът търка бара с парцал. Гаси лампите. Демек ме пита индиректно: „Ти къща нямаш ли си?“. Поглеждам часовника си и звъня на другите. Тренираме калистеника в парка, под небето. Вися от лоста с усещането, че не ставам по-добър. Псувам, докато пръстите ми изпускат студеното желязо. След тренировка вечеряме. Изпивам три бири, за да анулирам всеки възможен прогрес от спорта. В единадесет се прибирам. Заобикалям дивана отдалече. Влизам в банята, оттам в спалнята.

Всекидневно играя същата игра на котка и мишка. Хищникът е четирикрак, със синя тапицерия. Естественият му хабитат е холът. Отношението му към мен не е по-лично от това на лъв към зебра. Изпива енергията ми, защото трябва. Чудя се къде я влага после. Не е като да обикаля стаята… но тази сутрин май беше по-близо до масата.

Може би му трябва повече енергия за елементарни неща, защото е по-тежък и по-дървен. Сигурно затова като седна на него и аз се чувствам тежък и дървен — с какъвто се събереш, такъв ставаш.

Подозирам, че диванът събира енергията ми за бягство. Знам каква тъпня е в хола ми. Все пак самият аз избягвам да стоя там. Сигурно има дивани, които живеят по-интересно. Има хора — правят редовно партита, оргии. Техните дивани сигурно не им вземат силата, защото не искат да бягат. Пък може и да си мечтаят за малко рахат. Да им е писнало от потни задници да им се търкат по тапицерията, и да копнеят да стоят неупотребявани в някой склад.

Аларма. Ставам машинално, довлачвам се до кафемашината, правя си двойно еспресо, ръфам ядки. Диванът ме гледа от засада, сякаш казва: „Ела да поседнеш. Пийни си кафето на спокойствие.“ Седна ли, няма да ида на работа. Пия си кафето в тоалетната, за по-сигурно. Излизам със закъснение. Пътувам. Пристигам в последния момент. Започвам да чакам работният ден да приключи.

Една приятелка ми разказваше как бившият ѝ я завел на служба в синагогата, без тя да знае и дума иврит. Съответно седяла там и просто чакала да свърши. Работният ми ден е като богослужение на чужд бог, чийто език не говоря. Понякога се чудя дали Дивана не е негов ангел, чиято задача е да ме държи под контрол като ми пие енергията и не ми оставя сила за бягство или бунт. Вероятно продуктивността ми щеше да е по-висока, ако бачках вместо да мисля тия неща. Вероятно щях да полудея, ако бачках вместо да мисля тия неща.

Най-лошото е, че, след осем часа служене на чужди божества, съм лишен от желания. Стигам вкъщи. Диванът ме гледа ненатрапчиво, приканващо. Заобикалям го и тръгвам към кафемашината. Фаталната грешка е че минавам твърде близо до него и попадам в гравитационното му поле. Заради липсата си на желания не успявам да му противодействам и като торба с боклук, хвърлена от балкон, се насочвам към тялото с по-голяма маса. Още при първия контакт между задните ми части и тапицерията усещам еднопосочен поток на енергия от мен към врага. Навивам аларма за 18:30, когато съм се уговорил за тренировка. Ще полегна малко. Какво ще стане? Все пак трябва да съм отпочинал, за да тренирам пълноценно. Главата ми опира в тапицерията. Зад прозореца светът губи формата си и се превръща в далечност.

Стряскам се. Тъмно е. Искам да скоча, но не мога. Опитвам да се пресегна към телефона, за да видя колко е часа. Ръката ми отказва да се подчини. Впрягам цялата си сила, за да се раздвижа. Мятам се на място като риба на сухо. Кожата ми е срастната с тапицерията, кожата ми е тапицерия. Зад прозореца нещо ме гледа. Опитвам да извия глава, за да го видя, но мускулите на врата ми не се подчиняват. От гърлото ми се изтръгват звуци. Искам да е вик, но звучи като скърцане на дървени крачета по паркет.

Вече не съм в хола. Намирам се на улица с двама непознати. Вървим, без да знам накъде. Усещам, че някой ни наблюдава, но не го виждам. Някой чужд бог? Сградите наоколо са ниски паралелепипеди, с изнесени тераси без парапет. Терасата на първия етаж се държи на правоъгълни колони. В една от сградите трябва да вляза аз. Нямам ключ. Стигам до вратата, която е моя, и ключът ми е в ключалката. Завъртам го и влизам. Там има голяма стая без мебели. Наблюдателят гледа. Прекосявам стаята и влизам в банята. Светвам лампата. Срещу мен има огледало.

Изкрещявам и собственият ми вик ме събужда. Навън е тъмно. Седя на дивана и треперя. Падам назад в легнало положение против волята ми. Докосвам лицето си. Кожата ми е чужда. Оставям ръката да падне надолу, да докосне паркета.

Виждам дивана отстрани. Върви настрани на четирите си къси крачета. Драска по паркета като членестоного. Не ме забелязва и ме заобикаля. Стените на стаята не се виждат и той просто тръгва към хоризонта бавно. Виждам в профила на облегалката му очертанията на рамо. Малко по-надолу има пета, ахилес, прасец. Догонвам го и виждам върховете на пръсти. Малко над тях нос. Уста замръзнала, отворена, едва забележима в тапицерията.

Стоя пред огледалото и виждам лицето си. Лявата част на скалпа няма коса. Вместо кожа виждам син текстил с леко неравномерна повърхност. Тапицерията продължава покрай лявото око, обграждайки го, заменяйки лявата вежда. Основата на носа е скосена. Лявата ноздра я няма, септумът е оголен, в основата си синеещ и текстилен, а малко по към върха на носа, покрит от твърдите си черни косми. Мустакът и горната устна са изцяло завзети от текстила, долната устна все още непокътната. Лявата буза и част от гушата също са покрити с новата материя. Тъканта пълзи по левият клепач и нежно го затваря, релефът на окото остава загатнат под повърхността.

Пред очите ми белият таван среща стената. Навън е светло. С периферното си зрение долавям движения зад прозореца. Чувам телефонът да вибрира на масата. Не потрепвам. Вибрирането на телефона се повтаря на равни интервали. Привечер се чука на вратата. Звъни се. Аз си лежа. Нека хората отварят. Мебелите нямат отговорности. Звуците и движенията избледняват. Скърцам по паркета с дървените си крака. Все някога някой ще седне.