— Бате, едно евро имаш ли?

Обръщам се по посока на гласа. Нисък мургав човек със златен зъб (трети горе вляво), черна гъста коса, черни гъсти вежди и никаква брада, ме гледа изотдолу с приятелска усмивка. Не ме изненадва някой да проси на български в Нойкьолн, само че нещо у този не е както трябва. Облечен е с шарена риза с къс ръкав, бежови шалвари и кецове модел „Самба“. Не изглежда като да спи в метрото.

— Искам да си взема една биричка — казва ми.

Давам му монета. След малко той се връща с бутилка, с бяла звезда на червен фон на капачката, и ми дава наздраве. Вече съм започнал да му обръщам гръб, когато ме заговаря.

— Бате, ти тука ли живееш?

— Да - отговарям. От учтивост питам — А ти?

— Ние пътуваме. Скоро не бях идвал насам. Тука половината си живеят като на филм.

Ухилва ми се и зъбът му отразява светлината на неоновия надпис над магазина. Блести в червено като рубин.

— Такива са — отговарям. — Ама не са лоши.

Той ми подава ръка. Стискам я. Един голям мъж с дълга коса, вляво от нас, обяснявайки нещо, събаря една бирена бутилка. Трясъкът от строшено стъкло заглушава името на моя събеседник. Той вижда, че сбърчвам вежди и казва:

— Може да ми викаш Милко.

— Откъде си, Милко?

— Попринцип съм от Роман. Ама от малък обикалям — Двете Сицилии, двете Картагени, Хазарския хаганат, напред-назад.

— Ехе! Бая си обиколил. Да не си бил в някой цирк?

— Правихме панаирче. Още правим, де. Ама вече става по-трудно. Навремето имахме една буца лед и я показвахме по селата, където е по-топло, и всички се редяха на опашка да я видят. И пари плащаха. Сега какъв ти лед, бате? Всичките са видели всичко в Интернет. Даже и неща, дето ги няма, са видели. Бая зор виждам да измислям нови работи.

— И аз съм си го мислил. Преди беше голямо нещо да идеш някъде. На седемнайсет за първи път бях във Виена и не можех да повярвам. Все едно виждах друга планета. Сега децата на по седем години ходят в Тайланд. На дванайсет са терминално онлайн и нищо не ги учудва.

— И всичко е вглъбено в себе си, бате. Аз продължавам да показвам работи от други светове. Не ме питай къде ходя да ги търся. На никого не му пука. Който дойде на панаира, ходи само при Аусенсия, щото тя гледа в бъдещето. В неговото лично бъдеще, като че ли той е най-интересният. И го дават разбирачи. Онзи ден отива един и казва: „Да ми направиш натална карта“. Тя му вика: „Чедо, тука на карти не гледам, тука хвърлям боб“. Оня се муси, ама сяда. Аусенсия хвърля боба и почва да му говори истините от живота, а тоя все се обяснява какво му било написано в не знам си къде. Накрая наш’та му вика: „Слушай, ако мислиш, че можете да си чертаете живота в решетчици и таблички, давай, ама да знаеш от мене, че съдбата е кат’ фасула. Няма ред, както падне, тъй е“.

Нямам възражения. Кимам.

— Децата още идват — продължава Милко. — Правим им фокуси, даваме им захарен памук. Може и твоите да доведеш.

— Нямам деца — казвам му.

— Па, доведи жена си.

— И жена нямам.

— Ако я доведеш при нас, ще имаш — намига ми.

— А ти сега какво показваш? — питам го.

— Една книга с ноти.

— За какъв инструмент?

— Не знам. Още не е измислен. Мелодиите ги свиря на акордеон, на укулеле и на хармоника, обаче си личи, че не са за тия инструменти. Някои хора идват, носят китари, тромпети, цигулки, мигулки — на нищо не звучи както трябва. Та сега съм се заел да го измисля тоя инструмент. И в интернет съм писал, че търся майстори, ама никой не отговаря. Утре заминаваме за Гданск. Там уж имало един цигулкаджия, дето много ги разбирал нещата. Мисля да го видя, дали ще измислим нещо.

— Интересно — казвам. — Иска ми се да го видя тоя инструмент, когато го измислиш. Аз точно с неизмислени работи се занимавам.

— Още като те видях, си знаех, бате. На челото ти го пише. Ако искаш дай си джиесема и другия път като идвам, ще ти звънна.

С пълното осъзнаване, че най-вероятно бивам измамен, си казвам номера. Той го набира на стар самсунг със строшен дисплей. Телефонът в джоба ми започва да вибрира. Записвам номера му като „Милко панаир“.

— Бате, тръгвам — казва ми. — Мерси за бирата. Ако идваме насам, ще звънна.

— Добре. Айде лек път утре.

Докато се обръща, зъбът му проблясва в зелено за секунда. Другите ме питат какъв беше тоя. Вдигам рамене и се опитвам да си представя лютиера от Гданск.