Срещам Никос на неговия остров, който се намира някъде между два и четири сутринта. Около него морето е винено, а вълните винаги са делта. Седя на брега и гледам бавното вълнение. Цялото небе излъчва притъпена ръждива светлина. Няма небесни тела.

— Хубаво е, че си тук — казва Никос.

— Искаше ми се да дойда по-рано — отговарям. — Картата, която ми остави, не струва.

— Знам. Още докато я разчертавах, осъзнах, че сънищата не подлежат на картографиране, но не обичам да оставям започнат проект. Пък и щом ме намери, значи не е чак толкова безполезна.

— Не те намерих — казвам. — Дойдох по случайност.

Никос не отговаря.

— Не ти ли липсва да си буден? — питам.

— Понякога. Съвсем понякога.

— Какво правиш през цялото време?

— Пиджин.

— Пиджин ли?

— Кръстоска между езика на будуващите и езика на сънуващите.

— Че защо ти е пиджин? Ние сега се разбираме.

— Разбираме се, защото в момента не си будуващ. Ако се събудиш, няма да ме разбираш.

— Ако се събудя, няма да те виждам, докато си сънуващ.

Никос не отговаря.

— Глобализацията убива пиджините — казва. — Или се превръщат в креол, или изчезват. Ако измисля пиджин между езика на будуващите и сънуващите, той никога не може да стане креол и никога не може да изчезне.

— Но той няма да има приложение. Няма ли да изчезне?

Никос вдига рамене. Вече не сме на брега, а в рибарска лодка. Делта вълните са доста високи и клатят плавателния ни съд с честота около 2-3 херца. Никос посяга в морето и вади малка риба със сребристи люспи и изразена долна перка.

— Какво е това? — пита ме.

— Трихогастер?

— Трихогастерите живеят само в сладка вода.

— А какво е водата в сънищата?

— Опитай я. Не е сладка.

Пресягам се през борда и загребвам шепа вода. Задържам я в устата си, колкото да усетя вкус и я изплювам. Има вкус на четвъртък следобяд през пролетта в северна Европа. Пак се обръщам към Никос. Рибата в ръката му вече има чифт крила като на врабче. Излита и се гмурка в морето.

— Кръстил съм я Paratrichogaster alata — крилата трихогастероподобна. Будуващите нямат име за нея.

— Как искаш да установиш контакт с будуващ, без да се събудиш? — питам.

— Виж вълните.

Вълнението е учестено, но лодката ни не се люлее. В далечината виждам созополския залив.

— Вълнението вече е тета — казвам.

Никос кима.

— Кой бряг виждаш? — питам го и соча към Созопол.

— Китира — отговаря той.

— Отиваме към алфа вълнението, нали?

Никос кима. Вляво от нас се завърта водовъртеж. Малко напред и вляво пък се отваря и затваря дупка в морето.

— Няма ли опасност да се събудим? — питам го.

— Разбира се. Но какво друго ми остава? Има ли друго място, където сън и реалност се заплитат освен в секундата, докато заспиваш или се събуждаш?

— Няма — отговарям. — Но тия моменти са твърде нетрайни. Не знам как искаш да установиш контакт с някого, камо ли да изградите език, колкото и да е рудиментарен.

— Разсъждаваш като будуващ. Преживявал ли си събуждането от гледна точка на сънуващ?

Не отговарям. От небето пред нас пада човек и се забива във вълните. По повърхността нищо не се променя.

— Събу̀ди се — казва Никос, кимайки към мястото, където падна онзи.

— Сигурно ще се стресне, че пада — казвам.

Никос кима. Ято крилати трихогастероподобни минават покрай нас. Издават звук, подобен на кикотене. Една се обръща към мен и за секунда пропорциите на главата и се променят. Изтръпвам. Извръщам поглед. Никос се усмихва. Една риба каца на рамото му. Лицето ѝ смътно наподобява човешко. Усещам нещо влажно и мокро по вътрешната страна на бедрото си. Поглеждам надолу и виждам на панталона си, разрастващо се петно. Зад борда вълнението е около десет херца.

— Вълнението ще те отнесе — казва Никос. — Ако говориш с някой сомнамбул, запиши ми какво казва и ми го донеси следващия път.

Будя се в леглото си. Тичам в тоалетната, защото мехурът ми заплашва да се пръсне. Спомням си, че съм сънувал Китира, крилати риби и Никос Триантафилу. Спомням си и нещо за пиджин, който никога не може да стане креол. Останалото си измислям.