„Според мен превеждането от един език на друг, с изключение на превеждането от латинския и гръцкия, кралиците на езиците, е като да се гледа фламандски гоблен изотзад. Макар фигурите да се виждат, те са притъмнени от конците и не се виждат мекотата и нюансите на изтъканото (…)“

Преведох горестоящите думи на Дон Кихот (2. том, 62-ра глава) в четвъртък сутрин, за две минути, по варварски. Основната идея се долавя, но мекотата и нюансите са притъпени.

Преди вярвах, че ако човек може да чете поезия в оригинал, няма смисъл да чете превод. Първото съмнение в убеждението ми беше посято по повод стихотворението „If—“ на Ръдиард Киплинг, преведено от Стоян Медникаров ^{1 2}. Четейки го, си дадох сметка, че преводът, макар и различен от оригинала, не е по-некачествено четиво.

Години по-късно, обграден от поданиците на империя, която разчита на съществуването на варвари, за да се чувства цивилизована, се сетих за стихотворението на Константинос Кавафис „В очакване на варварите“. Прочетох един английски превод. Звучеше като задната страна на гоблен. На български намерих два превода. Един добър — на Стефан Гечев ³ — и един гениален — на Атанас Далчев ⁴. Прилагам текстовете тук за улеснение.

Какво очакваме, стълпени на площада?
Днес варварите ще пристигнат тук.

Защо това бездействие в народното събрание?
Защо народните избраници закони не създават?

Защото варварите ще пристигнат днес.
Какви закони да създават народните избраници?
Когато дойдат варварите, ще донесат закони.

Защо ли императорът е станал толкоз рано,
пред най-големите врати тържествено е седнал
на трона си замислен, със корона на главата?

Защото варварите ще пристигнат днес.
И императорът очаква да приеме
водача им. Дори му е приготвил
да му даде държавен пергамент. Във него
му е написал много титли и названия.

Защо и преторите са излезли днес
с червените си златоткани тоги?
Защо са гривни сложили със много аметисти
и пръстени с блестящи, лъскави смарагди?

Защо са взели своите най-скъпоценни жезли,
със злато и сребро прекрасно украсени?
Защото варварите ще пристигнат днес,
а заслепяват ги такива скъпи накити.
Защо прочутите оратори не идват както друг път,
за да изложат свойте мисли в красиви дълги речи?

Защото варварите днес ще дойдат.
А те се отегчават от сложни красноречия.

Защо започна изведнъж такова неспокойствие,
обърканост (лицата как станаха сериозни!)?
Защо внезапно улици, площади опустяха
и всички се прибират умислени дълбоко?

Защото падна здрач, а варварите не дойдоха.
Завърнаха се пратениците от границата
и казаха, че варвари не съществуват вече.
Сега какво ще стане с нас без варвари?
Та тези хора бяха някакво си разрешение.

⸺ Стефан Гечев

Събрани на стъгдата, що очакваме?

Та варварите трябва да пристигнат днес.

Защо синклитът мъдър наш бездействува?
Защо закони не създават мъдрите?

Защото варварите ще пристигнат днес
и те наместо нашите избраници
ще изковават занапред законите.

Защо е станал рано императорът
и пред вратите градски върху трона си,
с корона на глава, седи тържествено?

Защото варварите ще пристигнат днес.
И императорът очаква вожда им
да дойде всеки миг. Дори приготвил е
за него писан пергамент, където той
му дава много титли и названия.

Защо днес наште претори излязоха
във тогите си златоткани, алени;
защо са гривни с аметисти сложили
и украсени със смарагди пръстени;
защо държат в ръцете тежки жезъли,
от чисто злато и сребро изваяни?

Защото варварите ще пристигнат днес.
А смайват им очите тия работи.

Защо сега прочутите оратори
не дойдат тука да си кажат мислите?

Защото варварите ще пристигнат днес,
а те се отегчават от витийна реч.

Защо настъпи мигом безпокойствие
и смут? (Как изведнъж помръкна всеки лик!)
Защо затихнаха стъгди и улици
и всички връщат се дома замислени?

Защото над вратите градски падна нощ,
а чаканите варвари не дойдоха.
Дошли от границите хора казаха,
че вече варвари изобщо нямало.

Сега какво ще правиме без варвари?
За нас все пак те бяха разрешение.

⸺ Атанас Далчев

Гечев разказва историята на едни хора, които очакват варварите. Далчев създава ритъм, поредица от фрази, които изпълват пространството около мен и в паузите между редовете, аз самият започвам да очаквам варварите.

Употребата на нетипични думи от страна на Далчев създава усещане за екзотика. Империята, за която четем се отдалечава от нас, защото там има стъгда, а не просто някакъв площад като в нашия град. Има синклит вместо народно събрание, чува се витийна реч, а не просто красноречия. В същото време, думите „стъгда“ и „вития“ са със славянски произход, което скъсява лингвистичната дистанция с нашата цивилизация. Остава възможност за връзка с далечната империя и с чакащите.

Далчев избира да преведе гръцкото ἀγορά (агора) като „стъгда“. Произходът на тази дума се свързва с праславянското stьgā, което е сродно с модерното „стигам“. Думата, избрана от Гечев — „площад“ — идва в старобългарския от гръцката дума πλατεῖα — в превод „площад“ или „улица“. Стъгдата е свързана с актът на стигане, а площадът с пътя, по който стигаш ⁵. В древните гръцки полиси на агората ходиш да си купиш вино и хляб, да видиш хора и да поговориш за републиката и двукраките. Познатите ми площади — Александърплац в Берлин или „Свобода“ в родния ми Хасково, хич не ми приличат на агора.

През 2025 г. поетичното предимство на думата „стъгда“ е, че е излязла от употреба. Заедно с турското „мегдан“ тя е замръзнала в контекста на малките населени места, за да опише централното място, на което хората се събират и се виждат един друг — истинския аналог на агората. На берлинските площади не мога да си представя Платон. Философите на модерния мегаполис отдавна са влезли в кафенетата.

Другата важна разлика откривам в ритъма. Не опитвам да анализирам стъпките в строфите. Просто чета двата текста на глас и следвам мелодията им. Далчевите думи вървят като джазов стандарт, а Гечевите като обикновена история. Прави ми впечатление, че Далчев ползва много инверсии и преполагам, че го прави, за да поддържа своята мелодия.

Не мога да прочета оригинала за сравнение, но и нямам нужда. Преводът на Далчев е обратна страна на гоблен, на която преводачът си позволява да бродира и, без да скрива оригиналните образи, изтъкава нова мекота и нови нюанси.

В четвъртата лекция от поредицата „Това изкуство на поезията“ Борхес говори за средновековното възприятие за превеждането, не като буквално предаване на даден текст от един език на друг, а като акт на ново създаване ⁶. Преводачът е поет, който е прочел творба и опитва да я пресъздаде със средствата на своя език.

На всички тези преводачи-поети, които са ми дали достъп до текстове, които иначе биха останали извън обсега ми и най-вече на тия, посмели да бродират по обратната страна на гоблените, съм безкрайно благодарен.